Тя се казва Росица (или Биляна, или Петя – няма значение…)
На около 40-42 години е.
Изглежда прекрасно. С всички мерки, вкарани в стандарта на хубава жена.
Росица е шеф на компания – с разнообразни предизвикателства, но и с признание за това.
Има сравнително голям екип от хора. Дава интервюта. Има креативни задачи.
Живее в къща.
Кара хубав автомобил.
Има дете (което е родила късничко – към 36), в момент, в който вече е мислила, че няма да и се получи, т.е. – по дефиниция е щастлива.
Има на кой да оставя детето – живи, здрави родители…
Изкарва пари – над средното ниво.
Издържа се самостоятелно.
Почива минимум 2 пъти в годината (задължително единия път на екзотична дестинация)
Ходи на фитнес, зумба, пилатес…
Какво липсва в картината?
На пръв поглед – нищо.
Всички модели, които дават облика на щастливия човек, на щастливата жена в бизнеса – са на лице.
Дори и това да ходи на коучинг…(познавам Росица по повод коучинг сесиите си с нея).
Но….
Онова, което липсва в иначе прекрасната рисунка, е….емоцията.
Тази жена не си спомня и не може да обрисува момент, в който се чувства щастлива.
В момент, в който постига дадена цел, тя вече е формулирала следваща.
Като по-голямо дете в семейството, след раждането на брат и – тя посвещава живота си да се доказва, че е успешна и да търси признание.
Създава, следва модели на успешност, без въобще да стои въпроса:
Какво искам? Какво наистина ме радва?
Историята на Росица не е толкова уникална, колкото ми се иска.
В историите на успели жени често липсва и още нещо – мъжът.
Този тип жени като че ли инкорпурират мъжкия образ в себе си и много трудно осъществяват пълноценни връзки.
Те се фиксират в ролята на борбени, силни жени, които могат да се справят с всичко сами и трудно дават израз на женствеността си.
В лидерството често търсят признание за не по-малката си стойност от мъжете – понякога за сметка на семейството, на времето с децата, което от своя страна, почти задължително остава горчивия вкус на виновност.
Темата за жените лидери е много обсъждана.
И, разбира се, има привърженици в двете крайности – от спускането на квоти за жени на управленски позиции (наблюдавала съм това в международни компании) до мнения, че мястото на жената не е в мъжкия свят на бизнеса.
Аз вярвам, че не случайно всеки е различен.
Спецификите и междуполовите особености са факт, който има смисъл и колкото и старомодно да звучи, за мен следва да остане така.
В момента в обществото, в бизнеса, се наблюдава тенденция към приравняване на половете – мъжете като че ли стават повече жени, а жените – мъже. Жените водят твърде много мъжки битки, и се опитват да изучат мъжките похвати за ръкопашен бой.
А за да бъде реализиран потенциала на даден човек, развитието е по-логично да следва хода на силните страни и преимущества, не да се отклонява енергията в преодоляване на т.нар. слабости. Защото слабостите са въпрос на контекст.
Слабост ли е емоционалността, която в повечето случаи е присъща за женската реакция? Същата тази емоционалност, която може да бъде интерпретирана като недостатък, може да преобърне редица тежки ситуации.
И ако нещо задължително трябва да правят жените – то е да си задават въпроси, да намират отговори, да поемат ангажимента за собствената си щастливост, за да могат да бъдат успешни – като родители, като ръководители, като съзидатели.
Съзиданието е част от женската природа.
Жените могат да бъдат автентични лидери, да увличат, да управляват – без да бягат от женствеността си, а напротив – стъпвайки на нея.
Могат да се чувстват щастливи в тази роля, ако мотивацията да ръководят е предимно вътрешна и осъзната.
Могат да нямат необходимостта от баланс между работа и личен живот, ако тези две неща са едно цяло и те имат усещането за интегритет, без необходимост от жертви – едното за сметка на другото.
Жената е жена и трябва да остане такава, като се приеме в своята неперфектност. Тя ще е лидера, който не е винаги за пример, но пък е с човешки облик. Ще се разсейва, когато детето и в къщи е с температура, ще се ядосва, ще е в състояние да срине целия свят, защото се чувства обидена, но после, с най-голямата любов, на която е способна, ще се погрижи всички да се чувстват добре. Защото работи с емоцията си.
И единственият начин да е успешна в бизнеса е, ако не се чувства жертва, ако не води ежедневни разговори с предизвестен край с чувството си за вина.
Ако не бяга от автентичността на образа си, а напротив – живее с него.
Ако си задава въпроса какво я радва и материализира достатъчно често отговора на този въпрос.
Ако развива гениалността и уникалността си в правилната посока.
Ако се радва на различието си…
Мисля Айнщайн беше казал:
“Всеки е гений, но ако съдите рибата по нейната способност да се изкачва по дърветата, тя цял живот ще живее с мисълта, че е глупава.”